Тръгваш по лабиринта на коридора, в който е неприятно да бъдеш, защото е студен и сумрачен, и свиваш вдясно през малка всекидневна, чийто прозорец е затулен с растения, а оттам – отново вдясно към тясната кухня, в която, ако работят двама, ще си пречат.
Двама са там в момента, но не работят, а са застанали един до друг и се взират през прозореца на кухничката към малкия вътрешен двор, застлан с пожълтели есенни листа. Взират се в една лисица, която предпазливо пристъпва по края на двора в здрача на ранното ноемврийско утро. Очите им следят как лисицата се свива на кълбо в едно ъгълче и застива, загърната с опашката си. Жената поглежда към мъжа полувъпросително и с очакване нещо да се случи, а сетне му подава жълта ябълка, която той приема с колеблива усмивка, но и с известна готовност. Отхапва голямо парче, при което сокът потича по брадичката му, докато тя го наблюдава втренчено, с все същото неясно питане.
Той би изял цялата ябълка, тя знае това, би я изял заедно с жилавата сърцевина, около която са семената, но този път по някакъв природен каприз семената са покълнали вътре в плода, преждевременно, сякаш природата се опитва да каже нещо тъкмо на тези двамата, гледащи се с почуда.
Остава едно парченце ябълка и тъкмо това парченце тя иска да изяде, защото й прилича на остров сред големия океан на смъртта, остров, върху който са поникнали крехките още и сочни стебла на живота. Казва му нещо с жест и отваря един шкаф, а в ръцете й се появява малка транспортна саксия. Внимателно отделя кълновете от месото на ябълката и ги полага върху пръстта в саксията с нежен жест, с трепет и с очакване, може би същото очакване, с което преди миг гледаше него.
Тя не знае, и така е редно, че след седмица семеначетата ще изгният, но това не прави очакването по-малко вълнуващо за лисицата, която наблюдава двамата от есенното си укритие.
Наблюдава ги с разбиране, но като цяло безучастно. Съмва се.