Библията, разбира се, знае всичко. Иронията подсказва, че не е задължително тя да е моята частица предзнание. Задължително е да се съмнявам в нея и може би това е моят начин да го правя. Това ме кара да се чувствам неудобно, кой знае защо. Но неудобството, трябва да признаем, е постоянно състояние на човека след грехопадението. А вероятно и преди това, но никой не може да каже със сигурност.
Ние не разбираме, не можем да видим, да прозрем размера на неудобството си. Прозираме, при това само някои от нас, одарени с особена прозорливост, размера на трагедията, но неудобство и трагедия не са две еднакви неща. Едното е следствие на другото, така мисля аз.
А какво има в сцената, която описвам – двама човеци, вгледани в една лисица? Ето няколко посоки, през които да прозрем. Те в никакъв случай не са подредени хронологически, или ако има хронология, тя следва по-скоро принципа на случайността на асоциативните вериги.
Вероника Гезицка, ако правилно чета полското име, е фотографка, чиято работа е ангажирана главно с паметта и нейните механизми, и съответно с разстройствата на паметта. Така пише в сайта й, а в критичен момент от обмислянето на текста „Семената – опити върху Адам и Ева“, попаднах в Инстаграм на нейна работа – три големи женски фигури, прегърнали в танцов хват три малки мъжки фигури, които са заровили лица в деколтетата на жените. Снимката, нека вметна, е преработена от нея рекламна снимка от 50-те и 60-те в Щатите. Самотни, понесени от титаните на женското, дребните фигурки на мъжкото висят във въздуха, само благодарение на благоразположението на Великата майка. Върховна милост за тях, това ми се стори, че говори снимката. Исках да проявя върховна милост към мъжа в моя кратък фрагмент. Затова и жената посади семенцата от ябълката в една транспортна саксия – за да му покаже върховната милост на доверието в живота. Фината амбивалентност може да бъде доловена трудно, не по-малко трудно от онази в сцената с грехопадението. Тук обаче змии няма, има лисица.
В Япония лисиците носят особен статут, притежават магически способности и интелигентност. Такава е лисицата в моя текст, такава е и в друг, по-голям текст, върху който работя. Но казват, че в Китай, и ми се струва, че руският писател Виктор Пелевин е доловил това, на лисиците се приписват качества на лукави съблазнителки и прелъстителки, които изпиват мъжката сила. Мисля, че моята лисица носи по малко и от двете, защото женският образ в текста не би могъл да понесе тези характеристики, той малко се страхува от тях. Той сякаш е все още твърде ангажиран с това, което Библията казва за него.
Има и още една посока, може би най-голямата , най-сложната и най-важната за мен – семената. В тази посока човечеството има няколко поредни грехопадения, които ще ни костват много в бъдещите десетилетия, убедена съм в това. Доскоро не подозирах, че в ябълките може да има покълнали семена, но когато го установих, се развълнувах, а сетне и разочаровах. Развълнувах се, защото самата аз опитах да отгледам няколко от тях, разбира се, неуспешно, защото семената са се развили преждевременно по силата на човешките напъни ябълките да узреят точно навреме за рафта в магазина. Разочаровах се, защото знам, че кръстосаното опрашване, ашладисването и куп други неща, дават всъщност плода на ябълката, а не само и не просто семето. Семето е дилетантство от гледна точка на човека. От гледна точка на природата е опасно, когато дилетантът започне да настоява, че трябва да печели от дилетантството си. Това е най-голямото грехопадение на човека в последните няколкостотин години, условно казано от Просвещението насам…
Но посоката не спира тук – през 1985 г. един от най-любопитните за мен писатели – Джон Фаулз – публикува романа „Ларва“, „A Maggot“, като не пропуска да отбележи в предговора тъкмо онова, което и аз отбелязвам с този текст – че всеки текст си има една или множество ларви, няколко стадия по пътя към навързването на всичко в стройна асоциативна верига. Романът, както повечето от романите на Фаулз, претендира да е исторически, но този историзъм е игрови, алтернативен, с една дума – постмодерен.
В крайна сметка се смята, че романът е свързан с фигурата на Ан Лий, основателката на сектата на шейкърите, нещо като наследници на английските квакери – общност, която сериозно е повлияла на американското общество, и чиито членове днес се броят на пръсти. Квакерите, и особено шейкърите, са първите, които започват да произвеждат семена с търговска цел – нещо като прамайки на днешните големи компании, които безкористно помагат да превърнем огромни части от земята в монокултурни парцели, където скоро нищо няма да вирее. А защо прамайки – Ан Лий смята, че второто пришествие на земята Иисус Христос ще направи в образа на жена. В комуните на шейкърите се проповядвало целомъдрие дори и в брака и те смятали, че сексът извън възпроизвеждането ни доближава до животните.
Друга история разказва книгата на Андреа Уулф „Founding Gardeners“ – много мъжка история за американското градинарство и за американска политика, която отдава постигането на щатската независимост от Европа на решимостта на американските държавни мъже Щатите сами да произвеждат храната си. Пример са давали със своите градини. За свой епиграф книгата ползва откъс от „Правата на човека“ на Томас Пейн, който ще дам в оригинал и който сякаш слага край на асоциативната верига. Засега.
And though the vegetable sleep will continue longer on some trees and plants than on others, and though some of them may not blossom for two or three years, all will be in leaf in the summer, except those which are rotten.
Лято е, лисицата знае и това, наред с всичко останало, което знае.
https://weronikagesicka.com/en/start-1/
https://www.lensculture.com/weronika-gesicka
https://www.libertymagazine.org/article/ann-lee-a-woman-of-great-faith
вж. “Върколашки метаморфози”, Виктор Пелевин; “Ларва”, Джон Фаулз
