В стаята е студено, аз зъзна и очите на жената срещу мен също зъзнат. Тъмни са като маслини, нямат нищо общо с цвета на моите и все пак жената ми е близка до болка и по болка. Подът е покрит с прозрачен найлон, такъв какъвто някой би използвал, за да завие труп или когато прави ремонт на нещо. Още не мога да си представя как точно ще извършим това, което предстои да извършим, това, за което тя ме помоли вчера.
Стъпила съм на ръба на найлона, а до него в нещо като очакване стърчи огромна Aspidistra Elatior, наричана по нашите места „семейно щастие“. Има ирония в името, надявам се, че и двете осъзнаваме това, но днес името сякаш не е от такова значение, нито пък семейното щастие, което е загубено няколко поколения назад. Поне аз така си мисля, подозирам, че тя е склонна да се заблуждава. Всички се заблуждаваме, това е нормално.
Растението жълтее, така каза тя, когато вчера ми се обади разтревожена. Трябва да го спасим, каза, а аз, спасителката на всички неща, възможни и невъзможни, незабавно откликнах.
Растението е огромно, саксията е огромна и се питам как изобщо ще я обърна, и в какво ще сложа семейното щастие сетне. Може би тя не си задава тези въпроси, почти съм сигурна, че никога не е пресаждала растение и няма представа какво да очаква.
Наклонявам саксията, горният слой на почвата е сух и изпръхнал, в основите на корените цъфтят малки розетки с цвета на човешка плът и с наситен виолетов оттенък във вътрешността си, розетки, които никой и никога не би забелязал, най-малко тя, вторачена в семейното си щастие.
Решавам да счупя саксията и го правя, убедена, че ще бъде невъзможно да освободя растението от нея. Или нея от растението. Те са се сраснали, както често се случва, корените са увиснали от долната й страна в нетърпение за повече влага, повече светлина и повече храна.
Очите на жената до мен се разширяват от изненада, когато коренището е изцяло освободено от калния си и влажен затвор. Млечно бели и охрено кафяви корени, тъй гъсто оплетени, че цял човешки живот не би стигнал да се разплетат, покрити с рядката кална маса, която бе останала от почвата. А всъщност не беше останала почти никаква почва. Може би усилието на растението да цъфне с тези прикрити и извънземни цветове бе изяло почвата. Кой знае. А може би само корените, тези вездесъщи израстъци, към които всички ние сме привързани с пъпна връв, са решавали развоя на събитията.
Тя гледа втренчено чудовищния израстък под наземната част на растението и с тревога прехвърля погледа си към ножа в ръката ми, с който се готвя да изрежа половината от коренището на аспидистрата. И тогава тя изпищява, изпръхтява или изстенва, маслинените й очи се овлажняват, а ъгълчетата на устата й увисват – симптом за дълбока вътрешна борба и надежда.
– Спри, ще ми отрежеш семейното щастие – така казва, без да си дава сметка, че ако не се реже, всичко умира, дори и щастието, пък било то и семейно.