Понякога ми изглежда, че сме преяли с информация много отдавна, още преди 30-40 години (а може би дори преди 3000-4000 години, защо не) и това, което правим сега, е да повръщаме тази информация, при това недобре смляна, уви. Успокоявам се, че понякога в процеса на смилане се раждат неща и се правят връзки, които иначе изпадат постоянно от полезрението ни, разхлабват се, буквално се разхлабват като връзки на обувки, и без да знаем, ни спъват да се ориентираме в света. Дали е така, никой не знае.
През октомври 2021 година попаднах в Монпелие, град с исторически център, изграден от нещо,което нарекох жълт пясъчник, с улици, застлани с бели плочи и сиви паважи, с тераси, пълни с растения в саксии. Привечер на втория ми ден в града, всъщност няколко часа преди да го напуснав посока Париж, видях в една уличка жена, бутаща в количка голямо растение в саксия. Тя беше облечена в дълга пастелно розова рокля – нещо близо до цвета на сурова риба тон или, още по-добре, удивително близо до онова розово, което Пикасо ползва в „Госпожиците от Авиньон“, телесно розово. Зелената шума на растението, розовите поли на роклята, белите улици на Монпелие, средиземноморска жега през октомври, дърво розов пипер, посадено в градинката с фонтан близо до гарата. Това съм запазила в спомените си, цветове, миризми, миризми на цветове и може би дори обратното, кой знае. Едва по-късно разбрах, че има колички, ползвани за разходка на любимото растение. Реших, че госпожицата от Монпелие е правила тъкмо това, въпреки че ми се искаше да го е отнесла на професионален пресаждач на растения!
Няколко месеца по-късно, вече в България, отидох в дома на братовчедка на баща ми, близка до семейството, която гледаше от години Aspidistra elatior и растението отчаяно се нуждаеше от пресаждане. Свикнала с това, което ще видя и което ще трябва да извърша, аз прокарах нож между корените и стените на саксията и освободих тази гъста плътна мрежа, напълнила до милиметър всяко пространство и дори подала се навън като бели червеи, плъпнали по подложката за излишната вода.
Какво от това, ще кажете? Но това е освобождение, тъкмо онова освобождение, което човекът търси и заради което е впримчил цялата природа – за да му помогне тя да се оттласне от нея самата. Цинизъм, мислех си, докато пресаждах растението, но и друго видях и си мислих тогава. Аспидистрата цъфтеше.
Аспидистрата цъфти, наистина цъфти, но не както сме свикнали да цъфтят повечето растения. Цветовете й са едва подали се от почвата, може и дори да не ги забележите, защото очаквате големи, едри, пищни и уханни цветове. Всички това очакваме, не се тревожете!
Пресаждането приключи с осакатена коренова система, много кал, много рязане и пуфтене, защото новата саксия не бе чувствително по-голяма от предишната и растението трябваше да бъде ограничено предварително. Човекът е майстор на това, веднъж разбрал, че природата го може.
Аспидистрата наистина се нарича семейно щастие, но в българския цветарски фолклор има поне още три-четири растения, които „гордо“ се кичат с това популярно име. То на свой ред идва от Великобритания, където преди около стотина година, към края на ботаническия XIX век, аспидистрата е била изключително харесвана и отглеждана като стайно растение (отново ограничение, нали така?). Само че сякаш британците са влагали не само и не просто семейното щастие в съдържанието на популярното име на растението, а също така и еснафското доволство, благополучието на семейството, изтикано на преден план в думата за „щастие“. Тук на сцената се появява и Джордж Оруел с един от ранните си романи – „Не оставяй аспидистрата да увехне“ – иначе казано „поливай си благополучието“. Кой и какъв е романът – аз не зная, казват, че е остра критика на еснафското доволство, така прочетох. Обаче всичко си има още и още продължения – през 1997 г. се появява филмът – романтична комедия със същото име, базиран на романа на Оруел.
Романична комедия е животът, а човекът е романтично животно. Наведете се по-близо, иначе рискувате да пропуснете душата на неодушевените предмети. На семейното щастие също.
