Теоретичната квантова физика твърди, че дори само наблюдението върху даден обект или явление го променя. Казват, че промяната е единственото сигурно нещо във всемира. Разбира се, всяка промяна съществува в своята времева логика и твърде вероятно да не може да бъде отразена от наблюдаващия, дори да посвети на наблюдението време, което според неговата логика би следвало да е достатъчно. Но ако да речем, решите да наблюдавате един камък, с цел да установите промяна, твърде вероятно да не ви стигне цял живот, защото вие с камъка, макар и съществуващи в един общ материален свят, то времевите ви критерии са напълно различни. Излишно ми се струва, да обяснявам защо, най-малкото камъкът е бил тук много преди вас и навярно ще остане много след.

И така, промяната за, която искам да разкажа тук, всъщност няма така подчертано квантово звучене а е по-скоро във философския спектър на човешкия живот. Или може би в сферата на забавното? А защо не и в полето на изкуството. В далечната 1994 г. все още терминът “селфи” (selfie) не съществуваше. Естествено, много неща, неделими от сегашния ни бит ги нямаше, и естествено хората са се самоснимали достатъчно много, защото “самоснимачка” имаха почти всички фотоапарати, а на тези, които нямаха можеха да им бъдат добавени жила, снабдени с бутон накрая, така че човек да може да се отдалечи от обектива и да се снима. Също така винаги можеше да се снимаш в огледалото.

Но всичко това все още не представляваше критичната маса от автопортрети, заснети с телефон, които да наложат създаването на нова дума. Човек винаги е намирал начин да се самоувековечи, въпреки че в повечето случаи е разчитал и възлагал това на други хора – обикновено художници, а впоследствие и фотографи. Всеки художник (и фотограф) знае отлично, че винаги разполага под ръка с модел – самия себе си. Спор няма, че автопортретът е нещо, което е изобретил художника. Късно съавторство, евентуално може да бъде споделено от фотограф, обаче селфито е групова рожба на целокупното желание за вечност и в много случаи доказателство за щастие пред света.

И макар привидно да се отклоних от темата за наблюдението и промяната, ще видите, че всичко се навързва в една не чак толкова стройна квантова теорема, но далеч по-забавна. Преди тридесет години, все още студент по изкуствата, основно чрез наблюдение (предимно от скука) аз успях да променя изцяло предназначението на една машина само със силата на мисълта! И това беше промяна не просто на предназначението, колкото беше отрицание на цялостната и същност, причината за нейното съществуване беше радикално трансформирана в напълно противоположна посока. То беше като екзистенциално прозрение за клетата машина, но така внезапно и мимолетно, че след този полубежествен акт, тя остана на вид напълно непроменена. Това беше една машина, създадена да копира, и тя вършеше задачата си отлично. Хиляди копия на безкрайни страници с текст, идентични с оригинала. До момента, в който тя за първи път създаде нещо, което не беше копие и нямаше как да не бъде наречено оригинал. То не беше още и изкуство, въпреки че беше плод на вдъхновение, предизвикало порив за творчество. Няма да се спирам на художествените качества на тези произведения защото те са безспорни – техника, детайл, графичност, емоционален заряд, изражение и характер.

Ясно е, че не мога да претендирам за изключителни права за новаторство, защото достатъчно е да потърсиш в интернет “автопортрети с Ксерокс” (Xerox, името превърнало се в нарицателно за копирна машина), за да разбереш, че почти всеки, който е бил насаме за повече време с подобна машина (обикновено служебна) го е правил. Но все пак – преди 30 години нямахме интернет, а и кой се е сетил, че всъщност променя машината, карайки я да създава вместо копие оригинал – уникат? Днес тази машина отдавна е отишла за скрап (като един истински класик) а творенията и съществуват, без да има как бъдат повторени. Несъмнено – акт на високо изкуство и стил! В този ред на мисли, като личен принос, мога да предложа подходящо име на този офис жанр – Xelfie. Защото дори високото изкуство има нужда от название и определение за да бъде разпознаваемо.

Някои смятат, че този графичен подход и методиката на създаване – директен отпечатък на лице, напомнят тези от изображението на Торинската плащеница. Не се бях замислил за подобна аналогия, но вече няма как да я подмина. Но разбира се, това е отделна асоциация и предмет на съвсем друг разговор.