Трябва да призная, че винаги съм си мечтал да напиша книга за връзката между българския литературен авангард и психопатологията. Връзка, която на първо четене може да убягва на читателя, но за онзи, който има набито око, тя би била ненадминато очевидна. Цялостното антисоциално поведение на модернизма, специфичният дискурс, раздипленият синтаксис, шоковите послания. Цялата тази фалшива неуравновесеност без каквото и да е засягане в съжденията, сякаш показват битката против регресията, която се води срещу цивилизаторския контрол. Тук на помощ идва психопатологията. Психопатологията бива определяна като наука за душевните разстройства. Не болести. Разстройства е терминът, и който се ползва в международната класификация на болестите. Психопатологията обаче е нещо повече. Гранична наука, която ползва и инструментариумите на органицизъм, структурализъм, феноменология, разбира се психоанализа. Тази интердисциплинарност на науката в по-нови времена позволява субектът да бъде мислен и изследван не само в термините на биологичната психиатрия, не само да бъде свеждан до нокси (болестно валидни единици), но и да внесе едно антропологично убеждение, което надхвърля стените на психиатриите. Психопатологичното попада в мерника на изкуството през двайсети век, когато на предната линия на изкуството застават автори като Емил Нолде, Ернст Лудвиг Кирхнер, незаобиколимият Егон Шиле. Всичките те, представители на европейския авангард и в частност на експресионизма. Психопатологията и авангарда се сдружават в своята еднаква цел – бунт срещи дискурсивният монопол над реалността. Модерният аз се срещупоставя на утвърдената художествена култура, като тук навлизат вече несъзнаваните импулси и фантазми, крайно субективните индивидуални преживявания на заобикалящата действителност. Произведенията на модерния автор се превръщат в един симптомокомплекс, който показва залязващата чувствителност на реалистичния дискурс. Парадигмата, която мисли психичното разстройство, се превръща в културна парадигма, която започва да доминира света на изкуството и литературата. Разстройствата на настроението или т. нар. афективни разстройства се превръщат в дискурс, който изрича светове. Спомнете си депримираната позиция на лирическия говорител в някои от стихотворенията на Дебелянов. Или маниакалното съчленяване на синтагми от Гео Милев в неговата поема “Септември”. Разстройствата на преживяването на А-за, едно от основните състояния на човека, отсъствието на емоционален резонанс, Стеснеността на съзнанието, са не просто класификатори единици, които имат клинична зависимост и говорят за болестен процес. Това са субективни преживявания, психологичен преживелищен опит, който структурира реалността и когницията, като показва един автентичен, непосредствен опит на човешкото.
Авангардната палестинска кралица Мария Вирхов произхожда от Ямбол. Земя на номадите авангардисти от кръга Кресчендо. “Тунджанският авангардизъм”, както го нарича Биляна Борисова, е група от няколко човека, които творят манифестни текстове и културни жестове, които показват неизтребимото желание на ямболии да се изравнят със западноевропейския авангард. Мария Вирхов е родена през 60-те – време на монополизирана публичност и литературна среда, време, когато изкуството–живот е скършено. Но коя е тя? Родена в Ямбол, завършва руска филология в Софийския университет.
През 1995 г. издава дебютната си стихосбирка “Жълта поезия”. Публикува в издания като Литературен вестник, Ах, Мария, Грозни пеликани и LiterNet. Превежда стихове на Владимир Хлебников, Дейвид Бауии др. В неин превод на български език излизат пиесите “Руска народна поща” на Сергей Бугаев, “Верона” на Алексей Шипенко и “Чайка” на Чехов.
През 1998 г. е издадена втората ѝ книга “Вятърът мъртъв език”, като част от поредицата “Ягодовите полета” на издателство „ЛИК“. През 2005 г. третата ѝ книга “Танци” излиза като електронна публикация в сайта LiterNet. През 2009 г. е номинирана за наградата “Русская премия” в категория “Поезия”. През 2010 г. в Москва излиза рускоезичната ѝ стихосбирка “Никомея”.
Умира на 15 юли 2011 г.
Антологията “Вирхов блус” посреща погледа на читателя с картина на транс. Същество с глава на драконоподобно създание, съешило се с тяло с ангелски крила, измътило розово яйце – задявка с едноименното стихотворение на Вирхов от антологията. Вниманието се фокусира върху този трансгресивен образ, който в самото начало на книгата ни представя възможността да мислим писането на Вирхов като немислимо, като неизразимо. Картина на соматично разстройство ли е тази корица, може би някакво борхесово създание. Не. То идва от депата на 90-те. Десетилетието, което превърна транса, трансгресията пародирането на големите места на памет, в собствена самоличност, в собствена винетка за разпознаване и контрабандиране на всякакви трансови състояния в името на голямото изкуство. Продължавайки да разглеждаме книгата попадаме на несметни комбинации от образи, образи на съзнавани създания и несъзнавани импулси. Люба Халева е изрисувала един пандемониум на всякакви преживявания, станали субстрат на емоциите у човека и възприели всевъзможни образи безобразия. “Изстрадваната другост” както нарича Антоанета Колева лудостта, намира прислон зад шарените корици на “Вирхов блус”. Тук е мястото да вметна, че независимо че в антологията присъства стихотворение с такова заглавие, изборът за такова заглавие е повече от проблематичен. Психопластичността на текстовете, тяхното преднамерено симулиране на крайни състояния, граничещи с психастенията, не уговарят подобен лиризъм в заглавието. Кризисното кристализиране на образи, маниерната импулсивност, бих казал, дискурсивна превъзбуденост, пораждат представата за един нескончаем езиков делир, в който няма място за добре премерени тоналности. Афективният живот на тази книга постулира импулсивност и пароксистичност, характерна за писането на 90-те, дошло от най острите върхове на 20-те на двайсети век.
Такава делирна картина четем в стихотворението “тихо”. Дали пък в очакването на лирическата героиня да дойде брат и и да й отхапе езика не се крие алегория на разума,който да отхапе лудостта от езика й, или пък е разказ за приютите на морала, които биха редуцирали нейното безценно име до “хо”. Хо е сричка от Вирхов, минимизиране на името до структурен и функционален минимум, просто систола или диастола в името на героинята, автореферативна главоблъсканица, завършила със озвучаване на собствената онищостеност.
“Аз съм кралицата на суицида” за мен заема средищно място в книгата. Това е текст, който е снел в себе си цялата концентрация на тази импулсивна поезия. От кралица на суицида с много деца, авторефлексивният захват се спира на “кралицата на суетата”. Вирховата героиня флиртува с идеацията за собствената си смърт, тя приспива своята плът, зада гледа как цъфти плесента на собственото и нямане.
“Убежище за всички” разширява полезрението на суицидния риск, като този път героинята предлага надежда за всички. “Жълто убежище за всички”, героинята би изходила такова лайно, че да избие всички. Ексцесът тук е хем в пародирането на Джани Родари и неговият шлагер, хем в нагона за колективно изтребление. Това стихотворение идва от зоните на прехода, от ексцесите му. От неговата активност и междуличностни разпади. Това е стихотворение за народа на прехода, който прекоси новия век и катастрофира в собствените си амортизирани утопии. Това е плачът на палача, който иска да покоси животите на всички. Да влезе, да премине прага, да се сблъска с трудното и неосъществимото преминаване в смъртта. Това е ефектът шиболет както казва Дерида – “той винаги надхвърля смисъла и чистата дискурсивност на смисъла” (Дерида: 1998; 25).
“Гуендалин” взима на подбив отново смъртта. В този текст смъртта е отново пожелана – отново имаме суицидна идеация, която се раздипля до сричката “ша”. Едносричните поанти на Вирхов са преживелищния аналог на времепространството, на тук и сега, които поезията й чертае. Изобщо, словообразувателните налудности, измислянето на нови думи, населяват цел и лирически свят.
“Към Палестина кралицата върви” е следващият текст, в който смъртта на героинята е центробежен център, около който се случват всички събития.
“Аз съм мъртвата в теб” рефренно ни обръща и към навиците на женското писане в България, цялостното промисляне на мъжките разкази за женската идентичност, но и нейна реплика. Това е писане от депрофундиса на тялото и телесността. От нейната раздробеност и разгроменост. “Глупавата курва” както се самоназовава, героинята е глас, който е късото съединение, галванизиращия обрат между означаемо и означаващо. Това е гласът на една жена и нейната вулгарна природа, която иска и успява да управлява волята за придобити значения за нея и за собственото и писане. “Додето спи Мария” е въздълго стихотворение, в което възпява раните на лирическата героиня, както и истината, която неуморно я убива. “Стаз” казва окончателното “ти имаш мечта, мен смъртта ме желае”. Не бъркайте това със знанието, че смъртта иска героинята, това е нагонът за живот, който търси космическия мир. Знаем от Фройд, че несъзнаваното не познава смъртта. Несъзнаваното в поезията на Вирхов е творческа лаборатория, пир за душата и тялото, покушение над здравия разум, отказ от езика на рационалността, отказ от всекидневието, което бавно ни убива, Това е декартовски пир, който превръща пространството на разума в свят, срещупоставен на битово-ежедневната тривиалност.
Трябва да кажем, че поезията на Вирхов освен всичко друго е една апология на несигурността. Импулсивността, свръхрисковото поведение, манията, налудностите, всичко това показва битуване в аязмото на несигурността. В тази книга виреят страх, лудост, маниакалност и скръб едновременно. Някакъв емоционален пандемониум, в който афектите се просмукват един в друг като блестяща микстура за творческия гений на авторката.
“Тя е изящна жена” и за “90-те” са последните две стихотворения в антологията. Едното рисува рисковото разхождане по парапета на крачка от суицида, другото описва битови наличности, които набавят 90-те. Тези текстове отново можем да разчетем като коментар на 90-те, като финален щрих върху разкривения профил на тези години.
“Зигмунд Фройд определя здравословното като способност да работиш и обичаш”, пише Давид Иерохам (Иерохам: 2004; 13), аз бих добавил и способността да пишеш. Пред нас е едно писане, което отлично свързва нормално и патологично. Всички ние си приличаме толкова много по нещата, които ни носят наслада, но и по тези, които ни държат тревожни. В този смисъл това е една книга за “не/нормалността,която ни свързва”.