Колко странно и същевременно типично за човшкия род е това, че не знаем нищо за себе си. Не, че някой друг вид на нашата планета има това знание разбира се, но за всички останали видове то е и напълно излишно. От всичко живо на Земята, единствено на нас ни се налага да се самоизучваме и самоопознаваме. Също така и да помним, просто защото много забравяме, не с онази памет, която ни обслужва в ежедневието (въпреки, че и тя е слабовата), а с тази, по-глобалната и несъществуваща за другите – родова памет, или видова, ако щете. Защото великата несправедливост, която ни е сполетяла (незнайно как) се състои в това, че всички останали се раждат научени. Тяхната памет ние наричаме инстинкт, докато при нас инстинктът има характера на нещо отвъд обичайните ни възможности – “шесто” чувство, прорицателство, екстрасенсзитивност и пр. нетипични и едва ли не свъхестествени способности, неприсъщи за обикновения човешки индивид.

Друг съществен недостатък на нашия неприспособен вид е общуването. Докато всички останали са наясно какво да правят един спрямо друг, буквално във всички аспекти на жизнения си цикъл, ние трябва да провеждаме безкрайни разговори дори по най-незначителните (и предимно такива), но също и за важните, засягащи  нашето оцеляване теми. И не стига това, но сме намерили и начин да запазваме всичко това чрез писмеността. Факт, който осигурява възможността да си позволим да забравяме. И ето как сме се озовали в едно крайно незавидно положение, толкова сме заети със собствения си вид, че сме забравили как да комуникираме с останалите, защото само ние сме способни да говорим и явно не проумяваме, че другите все някак успяват да контактуват и без да умеят да говорят.

Независимо, че останалите земляни се раждат, екипирани с всички житейски умения, необходими им за живот в съответния хабитат на планетата, някои от тях все пак трябва да бъдат поотгледани и понаучени от родителите си, докато съзреят физически. Но те не са толкова много, а периодите (в сравнение с човешките) не са така дълги, и най-вече не им се налага нито да говорят, нито да четат по тези теми. Най-старите свидетелства за писменост  у човечеството датират от около преди 5000 години. Оттогава започва писаната история на човека. Свидетелства за цивилизация и типични за човека дейности (занаятчийсто и пр.) са намерени с много по-стара дата, например най-старото злато от Варненския некропол, датирано преди 7000 години, но поради факта, че липсва писмен разказ, запаметил битието на тези хора, ние можем само да правим догадки за техния живот.

Науката (да, имаме и това) е установила, че човекът, такъв в какъвто бихме се припознали ние, днешните му наследници, се появява, изправен на двата си боси крака, преди около триста хиляди години, (въпреки, че има хипотези за човекоподобни видове, живяли преди милион и половина години) (!). Доста е, нали? Да речем, че сме се мотали насам-натам из земята, голи и боси и неизядени от всичко, примерно половината от това време, докато започнем постепенно да забравяме и да се покриваме с кожи, да изработваме каменни остриета и да рисуваме по пещерите (макар, че това май става по-късно). И ето, че се оказваме с един колосален период от пълна забрава, спрямо една микроскопична частица спомен за собственото си минало. Може би нашите предци на се са интересували толкова от съхраняване на паметта? Вероятно са живели в ритъма на останалите видове, почти неразличими от тях? Кой знае? До нас достигат твърде малко, доказани категорично предмети от праисторическото ни минало, които да ни подскажат истината. Предназначението им остава мистерия, обект на догадки и спекулативни теории.

Не ясно как точно протича еволюцията при хуманоидните видове, достигнала “венеца” на своето майсторство, тази абсолютно съвършена (според самия него) последна версия на човека, която представляваме ние днес. Не ясно и как точно е живял и оцелявал той. Съществуват хиляди предположения за това, някои убедителни, други абсурдни. Но ако се опрем на факта, че днешната ни съвършеност не се е различавала съществено от тази отпреди триста хиляди години, дори само физически – това ни дава поне една сигурна отправна точка:

– Самите нас.

Но какво можем да научим за себе си, от самите себе си, след като сме живели милиони години без да помним и без да си записваме? Ще направя едно от многото спекулативни предположения, породени и от невежество, но повече от незнание – общото ни незнание за детската възраст на човечествето. Именно, детската. Намирам аналогията за уместна. Както едно дете расте и забравя постопенно детството си, мисля си че, целокупното човечество упорито следва същия цикъл. Защото човекът е единственото същество от всички на Земята, което отделя време (често целия си живот) за да върши неща, от които не зависи нито оцеляването му, нито продължението на рода му, или на самия него. Понякога му липсват инстинкти, доста често всъщност. Понякога му липсват толкова неща, които нито могат да се дефинират, нито могат да се преведат на езика на еволюцията. Но едно негово качество не се е изменило и изчезнало – човекът обича да играе. Човешките деца не могат да живеят без да играят. Със сигурност децата на човечеството в детска възраст са играели.

Мисля че играта е била определяща за еволюцията ни като вид – не оцеляването,  играта. Чрез играта човекът е опознавал света, разбирал го е, имитирал го е. Станал е създател. Създател на себе си. Нима това не е идеята за божественото начало? “По свой образ и подобие”.

Как се играели децата от преди почти половин милион години? Какви са били играчките им?

Заведете детето на някой див плаж, или в планината. На полето, при реката, някъде извън града. Ще разберете веднага щом чуете първото възторжено:  

– Виж какво намерих! Мида, раковина, крило от лъскав бръмбар, кост. Камък, полиран от водата.

Всички обекти от снимките, са намерени по крайбрежието на черноморска Странджа, като размерите им, с изключение на прешлените от делфин, опашката от змиегущер и рачешката черупка не надвишават 3 см.