Обикновено това беше първото нещо, което правеха когато пристигнеха в нов град, но този път все отлагаха и започнаха да посещават музеите на Берлин едва в ранната пролет. Първият беше Египетският музей, където Милтон се надяваше да види много мумии в саркофази. След като старателно обиколиха с него всички погребални камери на първия етаж, и съпричастни с неговото нарастващо разочарование от липсата на мумии, всички заедно с облекчение се добраха до бюста на Нефертити. Наличието на общоприет шедьовър оправдаваше посещението и компенсираше факта, че не бяха проверили предварително дали наистина в музея имаше мумии, както и факта, че изобщо не си бяха труда предварително да прочетат каквото и да било за колекцията. Нефертити беше действително красива, изящна и величествена, дори Милтон помълча малко докато обикаляше около нея.

– Това ли е Клеопатра? – с благоговение попита той.

– Неее. Тази е по-стара. – отговориха му и тогава видяха. Не очакваха да ги впечатли и все пак стояха поразени. Не беше заради касотата и. За пръв път осъзнаха, и тя знаеше, че и той си помисли същото, понякога просто мислеха едни и същи неща, осъзнаха за пръв път, че Нефертити не беше млада. Застояха се като туристи пред шедьовър, който не разбират, но са виждали на твърде много пощенски картички, за да го подминат. Но дори и да бяха виждали хиляди картички и репродукции с това лице, за пръв път наистина я видяха. Нефертити не беше млада. Този факт винаги е бил там, но преди те самите да спрат да бъдат млади, нямаше как да я познаят като една от тях. Сега тя им проговори, поздрави ги – тя също ги беше разпознала и присвила устни в отговор. Лицето и беше безупречно, скулите фини и високи, челото гладко, устата съвършена, или почти – ъгълчетата и се свиваха и бузите леко увисваха.

– Наричат се гънки на горчивината, les plis d’amertume, каза тя. Единствените, които все още нямам – това го каза само на себе си.

– Придават и суровост и достолепност. – отвърна той, сякаш знаеше точно за какво говори. Иначе щеше да бъде сладникава. Нещо като презрение е, не е горчивина. Съвсем неправилно са ги нарекли.

Имаше още статуи на Нефертити и те я показваха малко подпухнала, вероятно напълняла, с още по-подчертано увисване около устата и по-дълбоки линии. Не се бяха опитали да скрият този недостатък, напротив, дори и в сравнително генеричните и слабо персонифицирани портрети бръчката я дефинираше, като инсигния.  

– Какво и е на окото? – попита Милтон. Той естествено не разбираше нищо от бръчки.

– Не знаем. Може би е недовършено, може би някой се е ядосал на статуята, а може и да е била с едно око. Или пък кривогледа. А може едното и око да е било от друг свят, друго измерение, няма как да се предаде в човешка форма. Нещо като трето око, но във второто.

– Това пък как го измисли? – каза и без укор, само за да отбележи. Всъщност обичаше да и вярва на такива истории, все едно отваряше врата към някакъв свят, недостъпен за него, нищо че не съществува.

– Това изобщо не изглежда египетско. – заключи вместо тях Милтон, без да е ясно дали говори за главата на Нефертити или за историята с третото око, но съществуваше теоретична възможност да е прав и за двете.  

Тя самата имаше едно късогледо и едно далекогледо око, нищо опасно, но доста забавно, беше я успокоил офталмологът, който откри проблема още когато беше на петнайсет. Това и пречеше да вижда света триизмерно, но не и пречеше да вижда, и предпочете да не носи очила – триизмерността я плашеше. Как ли изглеждаше Нефертити ако я гледаш с две нормални очи? Но ако и нейните не са били нормални, ако и самата Нефертити се е виждала само с едно око, ако и тя е пазила това око за стари години, когато ще му е благодарна, за да си намери очилата сутрин, както беше продължил да се шегува офталмологът, тогава и двете всъщност са виждали еднакво. Виждали са с по едно око. Едно за млади, и едно за стари години. Както невиждащото око на Нефертити, и нейното късогледо беше лявото. На снимки изглеждаше по-малко и като че ли сляпо, тя често неволно го скриваше – с коса, със сянка. Беше личното и око, за много, твърде близки разстояния. На света изпращаше другото – добре отворено и оформено, представително и далновидно. Трето око нямаше.  

На излизане от музея, както правеше винаги, влезе в книжарницата за да разгледа сувенирите и да си купи картички, които колекционираше. Докато оглеждаше една или друга, малко разочарована, че нищо наистина не и харесва, струваше и се че започваше да губи дори тази си страст, той я изпревари и си купи картичка на Нефертити. От всички музеи по света, в които са били заедно, всички магазини за картички, в които я е придружавал или чакал отвън, никога досега не си беше купувал картичка. Жестът му я обърка и тя не си купи нищо. Вечерта той сложи картичката на рафта над бюрото си. Стори и се знак, някакво негласно отмъщение. Нефертити беше тя и някоя друга, друга жена, с бръчка от нейната горчивина. През нощта продължи да мисли за това и още други неща, но не можа да стигне до заключение. Струваше и се, че ако разбере какво е искал да и каже, а той без съмнение искаше, дори и сам да не беше наясно точно какво, ще знае защо Нефертити е изобразена с едно око. Зад картичката на рафта и изтритото око на статуята стоеше едно и също намерение, един и същ протест. Това я успокои и тя заспа с убеждението, че държеше ключа към една от големите загадки в историята на изкуството, и че беше съвсем близо до това да я разкрие.