If you are not happy, the sea is not happy

It sulks in and out of the bay

I lie on the bed or stand at the window watching the sea

Why must we destroy what we do

Watching the sea is like watching something in pieces continually striving to be whole

Emily Berry, Picnic 

***

I filled a bowl
with a little 
water praised
it slightly a feeling 
of daughterliness 
came over me
I adored her 
of course water 
cannot hold
an imprint 

Emily Berry, Aqua

По Фройд и тълкуването на сънища, майката е символизирана от водата и морето. Не ни е известно какво се случва в сънищата на онези, чиито майки изчезват в морето, още повече в сънищата на онези, чиито майки забягват с морето.   

***

Every day he poured his question into her, as
you pour water from one vessel into another,
and it poured back. Don’t tell me he was paint-
ing his mother, lust, et cetera. There is a mo-
ment when the water is not in one vessel nor in
the other–what a thirst it was, and he sup-
posed that when the canvas became completely
empty he would stop. But women are strong.
She knew vessels, she knew water, she knew
mortal thirst.

Anne Carson, Short Talk on the Mona Lisa 

В “Кратко експозе за Мона Лиза”,  Ан Карсън отрича картината да има нещо общо с майката на Леонардо още на второто изречение. Целият текст е едва от пет изречения, така че тази уговорка се пада същевременно почти в средата. Тя е като фар, вкопчен в земя, викащ “Земя”, около който обаче всичко е вода. Още в първото изречение водата се появява като неформулиран въпрос, като търсене, което се излива от художника (Леонардо) към образа (Джокондата).  

Но портретуваната, макар и безмълвна, не е безгласна. Мона Лиза отказва да приеме тази течност, и не отвръща на въпроса. Мона Лиза отказва да бъде съд  (Water cannot hold an imprint). Оттам вероятно и нейната мистериозност, нейната устойчивост на погледи, на нужди, на питания. Нейното обидно безразличие, дразнещо фантазията отдръпване. Водата остава да прелива в невъзможния стоп кадър межу два съда, излята, но не поета, върната. Мона Лиза е само оптическа илюзия на съд.

Картината е всъщност потоп на даденото и неприетото, на поисканато и неполученото, на вечната нужда (от майката? “Не ми казвайте, че е рисувал майка си, похот, и т.н.”, отрязва ни Карсън и все пак, какво друго може да бъде съизмеримо с тази неовладяна водна маса от отхвърленост?). Мона Лиза стои като скала, недокосната от вълните. Усмивката й е разбираща, но не и успокояваща. Погледът й е отвърнат и я затваря в самопритежание. Каквото и да се иска от нея, тя няма да го даде. Няма да бъде нито майка, нито обект на желание. 

“Но жените са силни. Тя познаваше водата, познаваше съдовете, познаваше смъртната жажда.” Завършва Карсън. И точно защото ги познаваше отлично (беше и вода и съд и жажда), тя казва не.

Ренесансовите художници познават добре своите майки. 

Да вземем три платна на Ботичели, изобразяващи Мадоната с Младенеца:  “Мадоната с младенеца, младия Йоан и двама ангели”, от Музея на Академията във Флоренция; “Мадоната с Младенеца и детето Йоан”, от Лувъра; и особено “Мадоната на морето”, Също от Академията.   

И трите показват на пръв поглед нежни сцени на майка с дете. Мадоната е свела или отвърнала поглед, в нещо, което би могло да се тълкува като смирение и преклонение пред Бог, който като нечовешка тежест е слязъл в прегръдката й под формата на собственото й бебе.

Тя е приела съдбата си с ръце и скут, но й отказва погледа си (така както отказва погледа си и на Ангела на Благовещението).  И в трите картини златистата декорация по синият плащ на Богородица прилича на макар и изящни окови. В картината с ангелите плащът е прихванат от кръстосана верижка, която двойно подсигурява тежестта на небесната благодат, стоварена върху раменете и. В тази от Лувъра златния кант се увива като примка около шията и, гърдите и ръцете. В “Мадоната на морето”, освен връзката, която захваща страните на наметалото,  на лявото и рамо е кацнала звезда. Звездата се пада едва встрани от центъра на композицията и колкото и да е ефирна, почти уравновесява тежестта на бебето от другата страна. Звездата всъщност е център, тя се натрапва  в собствено плосткостно измерение, без да се съобразява с извивките на тъканта, върху която би тябвало да е избродирана. Функцията и е на карфица, извън времето и реалността, която приковава фигурата към сцената, като пеперуда, раменете и, увиснали в знак на примирение и непосилност. Ако в другите две картини Девата е свела клепачи, макар и с притворени очи, все пак е обърнала глава към детето, тук тя направо извръща глава и поглед,  в смесица от отегчение и отчаяние, в цялата гама от “Noli me tangere” до “Lama Sabachthani”, нещо което само една майка може да изрази едновременно, в едно единствено присвиване на устни.

Ботичели очевидно е познавал жаждата на смъртните. Бебето-Бог е познавало жаждата на смъртните също, и го виждаме как търсещо протяга ръце към майката, как жадно изисква очите и с поглед, на който тя не отговаря. В “Мадоната на морето”, която е и по-късна от другите две, го виждаме вече уморено и отмъстително, с поглед пиян от недоспиване и плодов сок (вероятно един ден ще бъде установено, че Христос е бил бебе, което почти не е спало в първите си три години), как поднася предизвикателно към устата си зърна нар, а те се ронят надолу по тялото му като капки кръв. Виж ме, казва и, това е моята кръв, моята смърт. Погледни ме! Но тя не отвръща на погледа му, нито на детинската му провокация. Всичко вече е написано, всичко вече се е случило, тя вече е прикована със звезда на лявото рамо.  

В морето, зад същото това  рамо, се вижда силуета на малък и крехък морски съд.